Объркани мисли част 2

Равновесие. Страшно нещо е то. Известно време летяхна крилата на щастието, но не може да си винаги щастлив. Равновесие. За всеки щастлив миг трябва да платиш. Цената рядко е еквивалентна. Понякога за 1 щастлив миг плащаш многократно по-дълъг период от мъка. Понякога именно за това ме е страх от щастието. Звучи глупаво- да те е страх да бъдеш щастлив. Незабравяйте че всичко си има цена. Колкото по-голямо е щастието ти толкова по-голяма ще е цената за него. Никой не те пита съгласен лиси или - не. Таксата е задължителна. Щастието те кара за цениш и живееш за мига, в това състояние си съгласен на всякаква цена без да се пазариш за нея. Не че тук е възможен какъвто и да е пазарлък. Толкова висока цена плащам за предишното мищастие, че с пръстите си усещам дъното на черното езеро в което потъвам все повече. Всякакви сили за борба да се измъкна, да изплувам на повърхността - изсмуква ги черната вода и на тяхното място мъката и отчаянието пускат все по-дълбоки корени. Скоро ще достигна дъното, ще легна на него и тогава тежката тиня ще измука и послените капки сила, воля и разум от тялото ми. Тогава от ще остане просто празна обвивка която не може да дарява щастие наоколните и тя самата не може да го получава- просто ще продължава да съществува. Да, да съществува понеже вече е загубила живота. Черната вода около мен е опасна. Всеки път когато събера малко сили да изплувм малко по-близо до повърхността става нещо и сякаш 2 ръце се протягат, натискат менадолу и ме душат. "Пусни ме, дайми да живея! Престани умолявам те! Не ме ли рано достатъчно? До кога?! До кога ще ме наказваш и нараняваш? Сам виждаш че съм на дъното вече или и това не ти стига? Убий ме или ми дай да живея."
На дъното съм вече. Отдавна не виждам светлината. С нажежено желязо ми изтръгнаха надеждата и вярата. Какво остана от мен? Труо без душа, надежда и радост. Само бзкрайните води на мъката, отчаянието и мрака изпълват измършавялото тяло. Преди молих за милост, и сега продължавам да умолявам силите за помощ, но гласа ми вече ешепот. И за сълзите са нужни сили- нямам ги, нищо нямам и не ми остана. Нищо... Кой може да ми помогне? Няма такъв. Единствено койтоможе да превърне това мъртво блато в животворна гора е един човек. Но неси првя заблуди той да ми върне живота.
Искам да живея по дяволите и да съм щастлива като всяко друго същество, но... нямам сили вече за борба- нямам просто и последната капка е изпита. Нямам сили, нямам надежда нямам нищо и никого само мрака и болката. Скоро и тялото ще загине...съвсем скоро...